Напред-назад

Пътували ли сте някога с маршрутка и трамвай в един и същи ден? Аз да. Искате ли да ви разкажа? Е, ако не ви се слуша, недейте се насилва само от любезност. Няма да ви се разсърдя. В крайна сметка, вие губите!
Ако сте чакали маршрутка рано сутрин, тогава знаете, че единственото, което ти се иска в такъв момент, е да видиш фаровете на приближаващо превозно средство, носещо надпис 6, 13 или какъвто номер ви трябва. Аз например пътувам най-често с 4 и 48. В резултат на това където и да видя някое от тези две числа - а не дай боже заедно - започвам да чувствам някакво необяснимо вълнение, сякаш има магия в тях. Предполагам, че се дължи на удовлетворението, което изпитвам, когато зърна номера да идва все по-близо и по-близо.
Забравих да кажа за хората, които чакат на спирката. Всеки от тях се стреми да застане на най-правилното място, за да спре маршрутката точно пред него и да се качи първи. Това обаче рязко се изостря, когато пътниците са повече. Веднъж ми се случи да пропусна четворката в 6.50 и се наложи да чакам до 7. Първоначално, разбира се, бях сама. След това дойде и едно момче, а после се занизаха един след друг мъже и жени, и всеки спираше възможно най-близо до улицата. В бойна готовност. Тъкмо преди маршрутката да дойде се появи млада жена. Всъщност тя се оказа щастливката. Шофьорът наби спирачки точно пред нея и тя тръгна да отваря вратата. Тогава обаче възмутените дами на средна възраст не се въздържаха.
- Ааа, не, госпожо! Вие дойдохте последна, последна ще се качите! - извика една.
- Седалките са само 9! - подкрепи я друга.
Срам ме е да го призная, но много ми харесва да бъда свидетел на подобни сцени. В случая най-вече ми се понрави, че успях да се шмугна вътре, докато жените се препираха, и да заема любимата си седалка. Мястото до мен остана празно и след като успя да се измъкне от възмутените дами, обвинената се настани на него. Съжалявам, но историята не свършва дотук. За това беше виновно онова момче, което дойде на спирката малко след мен.
- Ама Вие пак нахалствате! Ето, вижте, това момче дойде преди всички нас, а сега е право! - обади се отново една от жените, явно с доста силно развито чувство за справедливост.
- Добре! - тросна се младата жена и освободи седалката, при което момчето веднага се настани. Явно противно на всеобщите очаквания, защото му беше хвърлен не един възмутен поглед. Накрая той стана.
Между другото, пътуването с маршрутка вече струва 1.50 лв. Предупреждавам ви, за да не останете неприятно изненадани. Мен промяната ме хвана неподготвена - повярвайте, не е приятно, особено ако будилникът ти е иззвънял пет минути по-рано и се чувстваш като пребит. Какво? Последните пет минути са най-важните! Те са черешката върху сметаната на вашата нощ...
Ако имате склонност да се оплаквате, по-добре недейте. Влизането е нищо. Истинското изпитание е излизането. Най-зле е за онези, които слизат по средата на маршрута. Честито на печелившите! Аз също съм сред тях. Някога чувствали ли сте се прокълнати? Всяка сутрин го преживявам отново и отново. Не ме разбирайте погрешно. Нито се оплаквам, нито се самосъжалявам. Само се опитвам да си проправя път между правостоящите. Преди време наричах претъпканата маршрутка Ноев ковчег. Сега вече не съм сигурна, че сравнението е кой знае колко добро. Съмнявам се в Ноевия ковчег да са преживели толкова дни в състоянието, в което са принудени да пътуват хората в маршрутката.
Познайте какво става после! Случва се бленуваното, невероятното, нереалното - слизате! Затръшването на вратата за някои е най-приятната част от цялото пътуване. За мен лично не, но все си мисля, че съм изключение.
Радвате ли се, че свърши? Но не е! Нали трябва някакси да е приберете. Какъв по-добър начин от това да се качите на трамвая. Знам, по-бавно е от маршрутката, но затова пък е и значително по-евтино. Ако имате по-авантюристичен дух даже можете да пътувате без билет. Риск печели, риск губи.
Трамваят предразполага към разговори. Понякога започват още на спирката. Ето, днес една възрастна жена дойде малко преди трамвая и когато го видя, не успя да въздържи радостта си.
- Ех, най-обичам да дойда и трамваят веднага да пристигне! - рече тя на дребничка леличка със свити устни, която стоеше до нея. Не получи отговор, дори усмивка не получи. Вие правите ли го понякога? Игнорирате ли хора, които ви се струват не съвсем нормални? Е, вие си знаете.
Какво ли не можеш да чуеш в трамвая. Най-лошото при мен е, че лесно ми става весело и трудно въздържам усмивката си. Мислите ли, че е невъзпитано? Например, какво ще кажете за следната ситуация. Пътувам аз с трамвая, а до мен стоят две момченца с раници, вероятно прибиращи се от училище. Тогава в другия край на превозното средство ушевидно (нещо като очевидно, само че понеже не се вижда, а се чува, е ушевидно) две персони се препират по незнайни за нас , останалите пътници, причини. Конфликтът все повече назрява, участниците в него се менят постоянно - разпознава се по различните гласове. Кулминацията настъпва, когато една циганка се провиква:
- Виновни... все ние сме ви виновни! Кокошките сме ви крадяли! - А целият трамвай е притихнал и всеки се вслушва и в най-малкия шум. Естествено, точно това беше моментът, в който аз се усмихнах и направих опит да въздържа напиращия смях. В случката няма нищо комично. Сега го виждам ясно като бял ден, но кой е казал, че смехът може да се контролира? Вие само в определени ситуации ли се смеете?
Най-лошото е, че докато се усмихвах погледнах към момченцата и те също се усмихнаха. Изобщо, с тях явно се случваше същото, което и с мен, само че аз бях виновна, че те се почувстваха свободни да го изразят. Гузно ми е. Защото им дадох лош пример. Но ако познавате усещането, когато ви се усмихнат искрено, може и да оправдаете. Да се усмихна и някой да ми отвърне, просто така - без причина. Това е за мен най-висшата форма на общуване. Глупава симпатия, нищо повече. А говори по-човешки от думите... думите, те са само средство. Усмивката е израз.
Атмосферата в трамвая предразполага към всякакъв тип разговори, особено възрастните хора, прибиращи се от пазар. Неведнъж ми се е случвало да слушам реплики като:
- Искаха демокрация, искаха, и ето им я! Сега какво?
- Човек няма пари салам да си купи. Ами 90та някой спомня ли си? (одобрителни възгласи) На опашки се редяхме за едно кисело мляко!
- А сега нямаме пари да си го купим.
- Ама не- дойде царят и какво направи? Заграби! Даже Мусала заграби! Къде се е чуло и видяло...
- Те сами си свалиха Живков, това е.
- Какви времена дойдоха, не мога да повярвам!
- Ученик изнасилва и убива ученичка - вие можете ли да си го представите?
Мълчание. После пак политика. А трамваят все така трак-трак-трак. Накрая всички слизат, разотиват се - всеки у дома. както и аз. Забравяме за борбата за предната седалка, за приказливата жена, закокошките и киселото мляко. Някои забравят веднага, някои след ден-два, а аз не искам да забравя.
Чували ли сте живота някога, усещали ли сте усмивката му? Аз да.