Решетки, светлина и сладолед

Тя не знаеше какво да прави. Пак чувстваше в гърдите си онова желание да избяга далеч, да се скрие, да остане сама. Появеше ли се тази буца в душата й, тя не можеше вече да дава на чувствата си граници. Винаги вършеше глупости, но нямаше начин да се възспре. Вътре в нея имаше толкова много болка, страх, отчаяние, дори омраза. Но най-вече копнеж да плаче.
Всъщност, на кого му пукаше наистина за нея? Освен на родителите й, разбира се, но те я дразнеха тъкмо с това: прекалено много се интересуваха от нея. Може би ако беше обратното, тя отново щеше да е нещастна, но и така не можеше да бъде щастлива.
Сега, когато стоеше на прозореца с решетки, който единствен даряваше малко повече слънчева светлина на класната стая в късния следобед, тя гледаше небето. Глупавите решетки й пречеха да се наслади на залеза истински. Искаше свобода, дяволски се нуждаеше от свобода, но как можеше да я получи тук? Още цели два часа в училище, щеше ли да ги издържи? Не, въпросът беше дали си заслужаваше.
Чантата й беше просната на чина й, якето - на стола. Грабна ги бързо и излезе.
- Ако проверява за отсъстващи - не ми е било добре - каза тя на една съученичка.
По стълбите си мислеше, че отдавна е трябвало да го направи - да послуша сърцето си. Сама, най-добре се чувстваше сама. Единствено тогава получаваше онова вътрешно спокойствие, че ще се справи с всичко и ще успее да се пребори с демоните в себе си и извън себе си.
Пред училище нямаше много хора, може би само шляещите се останки на някой освободен по-рано клас. Тя побърза да се отдалечи и тръгна по една тясна уличка. Така и не беше решила къде ще иде, затова просто вървеше, а вятърът си играеше с косата й. Все още имаше слънчеви места, но по-голямата част от града беше покрита от сянката на наближаващата пролетна вечер. Погледна небето, но видя само розови кораби с млечни мачти. Синьото бавно беше отстъпило място на оранжевите тонове, които заедно с продълговатите облаци рисуваха морски пейзаж.
Накрая винаги стигаше до морето. Тази любов тя не можеше да разбере, но беше сигурна, че е вътре в нея. А дори не живееше край море.
Беше започнало да се здрачава и тя седна на един парапет, след като си купи евтин сладолед във фунийка. Ако можеше да запази този миг завинаги! Само за себе си. А вятърът беше топъл, толкова хубаво топъл. Тя затвори очи, после пак ги отвори, пак ги затвори, пак ги отвори. Колко много цветове имаше около нея! Дали някой се беше опитал да преброи цветовете в света? Но едва ли би имал успех, защото за всеки те изглеждат различно. Например, защо различните хора обичат различни цветове? Май не беше опитвала да определи причината преди. За нея всичките бяха еднакво красиви.
Сладоледът почти свърши и тя реши, че е време вече да става. Макар че беше рано още се запъти към трамвайната спирка. А как бързаха хората! Всеки вървеше в своята посока, без да обръща внимание на останалите, замислен, дотолкова потънал в себе си, че сякаш не забелязваше реките от хора наоколо. Почувства се смазана. Не само мисълта, че е просто глупава прашинка от Вселената я мачкаше, но и ужасната, непоносима липса на пространство и въздух. В същото време я болеше, че не познава никого тук, че е съвсем сама. Това ли беше отчуждението на големия град, за което слушаше и четеше, но не беше усещала толкова ясно до този миг? Хиляди, милиони хора по улиците, а колко малко от тях ги интересуваха другите. Тя самата не искаше да се причисли към втората категория, защото чустваше, че би било прекалено завишена оценка за собствената й личност. Пак й се прииска да е сама, някъде далеч, където единствената гледка би бил залезът. За секунди осъзна невероятната си безпомощност. Обречени, ето какви бяха всички.
Както и трамваят беше обречен да минава всеки ден десетки пъти по една и съща линия. Тя умишлено пропусна първия - не беше още стигнала до спирката, когато го видя да пристига, и забави крачка.
Това място много често й напомняше за един разговор. Бяха тя и някакъв познат на нейна приятелка. На нея й беше тежко, налегнали я бяха грижи за бъдещето, обичайните страхове, когато той й каза да престане да се притеснява и да живее сега и тук, в този момент, когато слънцето грееше със зимна светлина и релсите на трамвая отразяваха блясъка му.
Сега отново беше така. Скоро спирката пак се напълни с хора, което беше сигурен знак, че трамваят ще дойде след минута-две. Този път тя се качи, колкото и да й беше неприятно да се бута в навалицата. Потеглиха, а тя се усети безкрайно уморена. Не я боляха краката, нито чантата й тежеше на раменете, но онова чувство, че всичко е безсмислено, не я напускаше. Беше странница, както всички останали, захвърлени във вълните на живота, без да са го желали или да са молили за това. А после, колкото и да ги давеха вълните, вярваха, че няма по-хубаво и се страхуваха, че някой ден няма вече да са тук. Всъщност, повечето дори не мислеха за това.
Когато слезе от трамвая, сянката на вечерта се беше спуснала, а слънцето съществуваше само на хоризонта, за да бъде забравено и отново открито на сутринта.
Тръгна покрай нижещите се един до друг блокове. Ароматът на цъфналите дръвчета изведнъж я заслепи и тя понечи да спре под едно от тях, но не го направи. Продължи все напред и направо, докато не стигна входа си. Отключи, качи се по стълбите и зачака асансьора. Главата й беше празна. Душата й също - нали казват, че всичко, чувствата в това число, са плод на съзнанието.
Апартаментът беше празен. тя си сипа една голяма чаша плодов сок и седна пред телевизора да гледа АЛФ.