Изи

Трети август беше специална дата. Не защото нещо се беше случило на този ден - никоя известна личност не беше родена тогава, нито пък беше подписан важен за историята договор. А защото нещо щеше да се случи. Винаги се честват дни, в които преди години е станало някакво събитие, преобърнало хода на нещата. Никой обаче не се сеща да празнува заради това, което ще се случи на утрешния ден, или пък следващия месец. Бъдещето е също толкова важно, колкото и миналото - и двете имат еднакво значение в настоящето.
Въпреки това когато седиш в спарен автобус без климатик, пътувайки към морето и мечтаейки за края на това мъчително пътешествие, чието описание се изчерпва с думата жега - в такъв случай бъдещето има къде-къде по-голяма стойност за теб.
На трети август пристигаше автобусът с момичетата и момчетата, които щяха да останат на лагер двадесет и два дни заедно с ръководителката на групата госпожа Перянова - Димитрова. Ето защо беше важна тази дата, само че на никого от потните младежи и девойки не му беше до празнуване, а и за да се получи веселба, хората трябва да се познават, което не беше случаят тук. Бъдещите лагеруващи бяха от школа по рисуване, математика и такива от клуба по шах, така че се бяха разделили на няколко малки групички.
Слънцето прежуряше, когато слязоха и тръгнаха към бунгалата.
- Не изглежда зле тук - промърмори едро момиче с вързана на конска опашка коса и зачервено лице. Останалите около нея кимнаха в знак на съгласие, но никой не отговори, може би защото на никого не му се приказваше в горещината. Обади се единствено едно момиченце със звънилв глас, което беше най-много на петнадесет.
- И аз така мисля! - другите се обърнаха с интерес и след като попиха с поглед дребната фигурка, мъкнеща куфар с колелца, отново изпаднаха в предишната си летаргия.
- Аз съм Изи - проговори отново малката - а вие май не сте от най-разговорливите?
Високото и слабо момче, което вървеше заедно в момичето със зачервеното лице, сви устни и я погледна.
- Ако искаш разговорливост, иди в другата групичка. Както виждам, там се забавляват доста добре - от момчетата и момичетата на отсрещната страна на пътя се чуваше остър смях, примесен с истерични писъци. Той впери очи в девойката с боядисана руса коса, която ги издаваше, и допълни - В момента бих се смял само на вицове за блондинки, които биват сгазени от трактор, защото са създания, които природата не е в състояние да търпи.
По лицата на повечето хора наоколо се появиха усмивки, отново настъпи мълчание, а Изи реши да последва съвета на младежа, и се присъедини към другите. Проследявайки я с поглед, едрото момиче поклати драматично глава и отбеляза:
- Още едно попълнение за фешъните.
Вечерната хладина завари лагера спокоен и притихнал. Единствено листата на огромните тополи, които тук наричаха каваци, прошумоляваха при всеки полъх на морския бриз. Куче излая в далечината, остана без отговор и замлъкна. Въпреки че бяха пристигнали едва днес, лагерът трудно можеше да бъде наречен чисто място. По пътеките между малките бунгала се забелязваха всякакви отпадъци като фасове, пластмасови чашки и шишета от Кока-Кола или пликчета. Това обаче не притесняваше никого дотолкова, че да започне да се оплаква още на първия ден, защото всички бяха свикнали с мръсотията в столицата.
- Божичко, в каква мизерия се набутах! - възкликна Лора, докато вадеше дрехите си от големия сак и ги подреждаше на мястото в гардероба, определено за нея.
- Сами сме си виновни - отвърна й момиче с модно подстригана коса, обица на веждата и малко чипо носле, чийто връх беше убежище за няколко кафеникави лунички. По ноктите й се забелязваха следи от поизтрит вече лак, а косата й беше боядисана на светли кичури, които блестяха на следобедното слънце, промъкващо се през замъгленото прозорче на бунгалото. Беше доста хубава, особено когато се усмихваше, а това се случваше често.
Изи, която се беше оказала в една стая с двете момичета след разпределението, следеше репликите им внимателно, докато се опитваше да сплете косата си на плитка, което не й се удаваше особено добре. Тя беше дребна на ръст, слаба и тъмноока. Все пак лицето й издаваше бъдеща красота, която дори множеството пъпки по челото не бяха в състояние да скрият.
- Кой е в съседното бунгало, между другото? - опита се да завърже разговор тя.
- Нямам идея - отговори Лора и се обърна към другото момиче - Иве?
- Момчета са. - Лора подсвирна доволно, но Ива не й обърна внимание и продължи - От групичката на другите са.
- Аха, блекметълистите - въздъхна разочаровано Лора - Има и няколко момичета с тях май. Особено една с черна фланелка и голямо самочувствие, мисли се за голямата работа.
Изи мълчеше, досещайки се, че това трябва да беше едрото момиче, до което беше вървяла на идване.
- Не са от най-общителните, във всеки случай - каза тя. Другите две само повдигнаха вежди, без да поглеждат към нея, и Ива рече:
- Какво очакваш от хора, които биха продали майка си и баща си за най-новия албум на някоя от техните групи?!

* * *
Вълните заливаха стъпалата на Изи. Бяха съвсем леки докосвания, ефирна пяна, стопяваща се в пясъка в мига, когато се разбиеше в него. Морето сякаш беше езеро, не помръдваше, а отблясъците, които утринното слънце хвърляше върху водата, я караха да прилича на ламарина, върху която са посипали брокатени парченца. А следата, която вълната оставяше в пясъка, никога не беше същата като предишната. Никога не беше еднаква с нея, но ако не се вгледаше, на човек всички му изглеждаха съвсем сходни.
Изи гледаше групичката, която играеше волейбол на десет стъпки от нея във водата. Едрото момиче, за което бяха говорили с Ива и Лора снощи, й помаха. Окуражена, тя се приближи бавно и попита:
- Може ли да играя с вас?
- Да, ела - кимна едно момче, което не беше забелязвала досега. Слънцето я заслепяваше и не успяваше да го види добре, различаваше само един силует.
- Стефо! - извика му онова високо момче, което не обичаше блондинките, и му намигна, после се обърна към Изи - Не му се връзвай, сваля те!
Тя се изчерви, усмихна се и започнаха. Биваше я във волейбола и останалите го забелязаха. Смееха се все по-често, хвърляха се лудо във водата, зада хванат топката, момчетата се боричкаха, а момичетата ги пръскаха и се опитваха да се включат.
- Аз съм Бамби - представи се едрото момиче на Изи, когато двете излязоха, за да се намажт с масло против изгаряне. - Съжалявам, че вчера се държах малко... абе, знаеш. Тъпо.
- Аха, няма проблем. Бамби?
- Не се казва така - каза Стефо, който също беше излязъл от водата. - Наричаме я така, защото е стройна и пъргава като сърна!
Това беше явна шега с фигурата на Бамби, но тя само се усмихна широко и плесна момчето по рамото.
- Бръмчат ти оси в главата, глупако! - После погледна Изи - Бамби е дълга история. Но просто повече го харесвам от името си.
Сега Изи успя да разгледа Стефо. Въпреки че не беше висок, имаше мъжка фигура и излъчваше сила. Изобщо не можеше да се нарече хубав, но това явно не го притесняваше кой знае колко - походката, гласът, изразът на лицето му бяха самоуверени и разпръскващи в пространството чар. Когато приближи Изи, тя почувства топлината му, макар че той дори не докосна, а само я погледна.
Високото момче, чието име беше Мишо, се присъедини към тримата. Издигаше се над Стефо с цяла глава, когато стояха един до друг, а може и да беше илюзия, защото бяха на пясъка.
- Изи, ако искаше ела да поиграем карти следобед - предложи той. - Ще се съберем в нашето бунгало.
- Добре - отвърна момичето.
Наистина отиде, но взе със себе си и Лора, която не устоя на изкушението да дойде, след като там имаше момчета. Изи също нямаше нищо против да я вземе, въпреки че според нея тя се превземаше прекалено много, а можеше да мине и без това, защото беше хубава. А вероятно точно това беше причината да го прави.
Момчетата бяха изнесли някаква потрошена масичка, чиито един от четирите крака заплашително се беше огънал, и няколко сгъваеми стола. Под сянката на дърветата беше приятно и прохладно, подухваше лек бриз, който раздвижваше атмосферата и прогонваше обедната лепкава горещина.
Стефо се беше излегнал на единия от столовете и въртеше топче в ръцете си, до него седеше непознато момиче със силен черен грим на очите. Мишо тъкмо излизаше от бунгалото. Щом видя Изи, се приближи до нея. Лора не помръдваше, закована до малката, сякаш й предстоеше среща с непознато диво животно.
- Здрасти - поздрави кратко Мишо, който беше напъхал някаква сламка в устата си и я дъвчеше ожесточено. Очите му бързо измериха приятелката на Изи, облечена в съвсем къса пола, яркосиня блуза без ръкави и кафеникав гердан от мъниста на врата.
- Доведох Лора, запознайте се - усмихна се ведро Изи. Момчето извади за малко сламката, обърна я и отново я задъвка.
- Аха - рече той, без да подава ръка. - Мишо. Само че сме точно четири без теб и... не знам...
- Защо не извикаме още няколко човека, ще играем в две групи? - предложи Изи - Ива, от нашето бунгало, също може да играе, и остават още двама...
- Не става - прекъсна я Мишо. Лора прегърна Изи, сбогувайки се, и си тръгна бързо, защото усещаше назрялото напрежение във въздуха, а и беше явно, че е излишна тук.
С леко прегракнал глас момчето започна:
- Изи, като те поканихме, не знаеше да водиш някого... особено от тях. Не че имам нещо против нея, само че не може изведнъж да правиш така.
- Как?
- Ами ту с нас, ту с тях. Трябва да избереш, иначе си никъде.
- А ако не искам да избирам, ако харесвам и вас, и тях? Не мога да разбера къде е проблемът и тя да играе с нас на карти.
- Не е в това проблемът, а в теб.
- Защо?
- Защото така. Казах ти.
Изи не се нацупи, но лицето й придоби странен израз, чието точно значение никой не беше в състояние да разтълкува. Започна да рие с крак земята, след това вдигна глава.
- Добре. Разбрах. Чао засега.
Той само й кимна и се върна при останалите. те се бяха заговорили интимно и не му обърнаха голямо внимание. Стефо се опитваше да накара момичето да му позволи да й направи масаж, а тя се усмихваше плахо и явно отказваше с тихия си, равен глас.
- Какво става? Къде изчезна онова хубаво момиче с Изи?
- Отиде си, защото й казах, че няма как да играем всички, а пък Изи си тръгна с нея.
- В ред ли си? Изгонил си две хубави момичета, защото не сме можели да играем всички? Я се върни и им кажи да дойдат веднага!
В отговор Мишо единствено изпръхтя, взе си дискмена, който по-рано беше оставил на масичката, и влезе в бунгалото.
* * *
Дните в къмпинга течаха еднообразно. Двете условни групи, които се бяха създали в лагера, не търсеха общ език помежду си и рядко влизаха в допир. Понякога Бамби и Мишо ставаха съвсем рано и отиваха да плуват в хладната морска вода, което беше забранено, защото по това време още нямаше спасители. Двамата се връщаха преди другите да са излезли, оглеждайки се гузно и стараейки се да са колкото се може по-безшумни.
Три дни преди заминаването Симона, момичето с черния грим, събираше миди на брега, когато до нея се приближи Бамби. Имаше угрижен вид, а очите й шареха наляво-надясно, сякаш търсеше някого. Косата й както обикновено беше стегната на конска опашка. Връзките на обтегнатия й бански се виждаха през тънката светлосиня фланелка.
- Знаеш ли къде е Мишо? - попита тя.
- Не - поклати глава другото момиче и се изправи. По стройните й, леко загорели от слънцето крака, личаха ухапвания от комари. - Какво става?
Бамби не даде отговор. Застана неподвижно и скръсти ръце пред гърдите си. Облиза устни нервно и почна да зарива пръстите си в мокрия пясък. Гледаше право в земята, което беше толкова необичайно за нея, че Симона отново проговори:
- Не можеш да го намериш ли?
- Не знам. Сутринта ходихме да плуваме и се разделихме както друг път. Аз се върнах в моето бунгало, а той тръгна към неговото, но после, като говорих със Стефо, той каза, че не го е видял да се прибира.
- И? Може просто да не се е прибрал.
- Ами... странно е. - Бамби погледна часовника си с тревога. - Наближава четири, а никой не го е срещал. Къде да го търся вече...
Симона се наведе, потопи ръцете си, пълни с днешния улов от блестящи камъчета и миди, и ги извади изчистени от песъчинките. Във водата всичките изглеждаха цветни и лъскави, но изсъхнеха ли, блясъкът им изчезваше и придобиваха матовия оттенък, който морето дарява на повърхностите им.
- Да идем при Стефо, - рече Симона - но преди това ще мина да ги оставя.
Когато отидоха при него обаче, той не можа да им каже нещо повече от това, което беше споделила Бамби със Симона по-рано. Не само че не го беше виждал цял ден, но и нямаше някой, с когото да беше говорил днес, който да му беше дал утвърдителен отговор на въпроса дали е срещал Мишо днес. Тримата се чудеха какво да правят, особено Бамби се притесняваше доста, защото ако момчето не се появеше до вечерната проверка, която се провеждаше всеки ден точно в седем, тя щеше да бъде принудена да признае за техните сутрешни излизания. Докато стояха в бунгалото и мислеха къде би могъл да е Мишо, на вратичката се почука и вътре пристъпи Ива.
- Извинявайте, но тук ли е Изи? - попита тя с приятния си нисък тембър и огледа малкото бунгало.
- Да я виждаш някъде? - отвърна малко грубо Бамби с презрителна физиономия. Веждите й бяха повдигнати. Другите двама разглеждаха през това време Ива, която не познаваха, но бяха виждали из лагера. Несъмнено, тя не беше момиче, което лесно оставаше незабелязано.
Понечи да си тръгне, но Симона я спря леко припряно:
- Защо я търсиш?
- Как така защо? Просто я няма и я търся. Всъщност, не съм я виждала от сутринта, но мислех, че е с вас. Или с някого от другите.
- Не - рече Симона - не беше на плажа по-рано, когато играехме, а и на обяд не я мернах в стола. Едва ли е била с някого от нашата група, защото не ни познава. Дори аз не съм се запознавала с нея. Нали говориш за едно дребно, мургаво момиче с големи обици и обикновено с червен бански?
- Аха. Ще я намеря.
* * *
Синкавият здрач притъпяваше цветовете и караше всичко да изглежда като сглобено от детски конструктор, рязко очертаните форми на предметите и прокрадващата се тъмнина.
- Значи, двама човека липсват - рече Перянова. Тя мълчеше в сумрака, докато момичетата и момчетата й обясняваха какво се е случило, сякаш се опитваше да проумее, но не успяваше. Не беше млада, за това свидетелстваха множеството дребни бръчици около очите и устата й. Въпреки това никой в лагера не знаеше точната й възраст, бяха чували само, че съпругът й е починал от рак на гърлото, а синът й се е оженил преди около чест месеца.
Гледайки право в една точка, тя оправи нервно косата си и каза:
- Ще сформираме три групи и ще ги търсим. Аз ще се обадя в районното управление. Искам шестима доброволци - няколко човека потвърдиха, че се присъединяват, и пристъпиха напред - Добре. Симона и Лора, тръгнете на юг по плажа и ги търсете, Ива, Бамби - вие на север. Стефо и Ели - искам да идете в съседния къмпинг и да проверите дали някой ги е виждал. Ако откриете каквото и да е, обадете ми се. Всички имате телефони, нали?
Шестимата кимнаха.
* * *
- Откога познаваш Изи? - наруши неловкото мълчание Симона. Двете момичета вървяха в тъмнината, която все повече ги обгръщаше, но още не беше настъпил нощният мрак.
- От няколко месеца. От май. В края на годината бяхме в една група по рисуване.
- Аз също ходя на рисуване. На живопис.
- Да - рече Лора и събу чехлите си, които само я забавяха в пясъка. Нямаше за какво да си прави труда да разговаря с това момиче. Не беше хубаво, не знаеше нито как да се гримира, нито как да изстисква пъпките си. Освен това се обличаше странно и говореше странно. Косата не изглеждаше да е мита в последните няколко седмици и винаги стоеше вдигната в смахната прическа, стърчаща на всички страни.
- Дали се казва Изи или просто така я наричат? - поде отново Симона с умислен поглед.
- Цялото й име е Изолда, но не иска да й казват така и затова е просто Изи, - натърти на последната част от отговора си Лора и понечи да продължи - не мога да разбера защо...
Тя прекъсна, сякаш беше видяла призрак. Обърна се към спътничката си, за да провери дали и тя гледаше в същата посока. Симона се беше втренчила в тъмна фигурка, която седеше на брега и ровече отчаяно в пясъка, но изглеждаше напълно безцелно. По шарените хавайски панталони и бялата фланелка веднага познаха Мишо. Той беше почти с гръб към тях и не усети приближаването им, защото и двете мълчаха в глупава почуда. Чак когато дойдоха на няколко стъпки от него, Симона тихо промълви:
- Мишо?
Момчето се обърна и сякаш нещо се отприщи у Лора, която се хвърли върху него и извика с неземен глас:
- Къде е Изи? - все едно усещаше, че нещо не беше в ред. Беше вече почти тъмно, но се забелязваха очертанията на малък кей, отдалечен на не повече от петдесет метра от мястото, където бяха момчето и девойките. Наблизо, извадена върху пясъка и обърната, имаше рибарска лодка с доста изоставен и мизерен вид. Явно, че не беше годна за това, за което е била използвана преди.
Мишо не отговори на въпроса на Лора. Взираше се в морето с блуждаещ поглед и хапеше бузите си от вътрешната страна.
- Ехо? Къде е, кажи!?
- Там - той посочи обърната лодка. Симона преглътна тежко и отиде до лодката. Обливаше я студена пот.
- Изи! Изи! - изкрещя панически Лора през това време. - Защо? Не е там! Какво, какво?...
- Ела и ми помогни да я обърнем! - каза с треперещ глас Симона. Лора се подчини, изпаднала в полу-безсъзнание, но държаща се на краката си. Отброиха до три и забутаха лодката нагоре. Опитваха се да я вдигнат, но беше тежка. Накрая успяха, но това, което видяха още преди да са я преобърнали напълно, ги накара да сгърчат лица в невярващи гримаси.
Върху пясъка лежеше посиняла Изи. Устните й бяха сини, пръстите й бяха сини, очите й бяха затворени.
- Мъртва е - каза тихо Мишо, сякаш искаше в един миг да убие всички съмнения относно това. Момичетата изглеждаха толкова уплашени, че не продумваха, само гледаха във вцепенението си.
- Ти ли я уби? - промълви Лора, която беше готова да побегне всеки миг. След това се сети за телефона си и нервно опипа джоба си, където го беше сложила. Мишо мълчеше, а от очите му закапаха сълзи. Той скри лицето си, но приглушеното му хлипане издаваше състоянието му. Симона отиде до него и го прегърна.
- Естествено, че не. Какво е станало? - прошепна тя.
- Аз... ние... тя каза, че ще скочи още веднъж. Скачахме оттам и тя се удави. Аз отидох да довлека лодката, за да имаме сянка, понеже печеше много, а пък тя каза само още веднъж. И аз й казах не на дълбокото, понеже тя не знае много да плува, а пък имаше малко вълни. Извадих я, като видях, че я няма, намерих я. А преди това чух, че скочи, но влачех лодката. Обаче нямаше и не викаше. Беше ей-там, тоест, не знам, но не...
- Защо сте били тук изобщо? - попита Симона, докато Лора се беше отдалечила страхливо и набираше номер на мобилния си телефон.
- Сутринта я срещнах, случайно беше, а пък тя каза хайде да се разходим и се разходихме. Намерихме кея и лодката. Плувахме. Аз съм виновен, бях виновен, че тя никога не идваше с нас, понеже я изгоних, а пък тя беше свястна, и така исках да се сдобрим. Щяхме да се върнем малко след обяда. Страх ме е.
- Спокойно, Мишо, хайде, сега ще се обадим и ще се приберем в лагера.
- Не - каза той, загледан в морето. В настъпилия мрак Симона вече не го различаваше добре, но когато се обърна, очите му блестяха с див пламък.