Над дъгата

Над дъгата

Тя погледна през прозореца. Навън валеше и синкавото сияние на настъпващата нощ пълзеше по градските улици. Небето изглеждаше чисто, сиво-синьо в тон с лятната буря. Само от време на време го прорязваше някоя остра светкавица, която след броени секунди се превръщаше в раздиращ тишината на дъжда гръм.
Слушайки плискащия дъжд за нейно учудване в съзнанието й дойде мисълта за дъгата. Отново проблесна. Едно-две-три, едно-две-три, преброи тя и гръмотевицата не закъсня. Дъгата обаче я нямаше, нямаше и да се появи. Нали не съществува? Братчето й я попита. Не му отговори, защото не знаеше. Баща й каза: не съществува, дъгата е само илюзия. А илюзия ли беше, когато тя тичаше над дъгата?
Червено. Не пресичай на червено! Може да те блъсне кола. Майка й се страхуваше, когато тя беше малка и непрекъснато й го повтаряше.
Светкавицата! Пак изтрещя. Защо ли си губеше времето да се взира в тъмнината? Този път почувства как гърмът разтърси всичко. Искаше й се да престане да чува целия шум и ушите й да долавят само нежното ромолене на юнския дъжд. Засили се, а лампите в блока отсреща светнаха като украса на коледна елха. Но не бяха толкова разноцветни.
Синьо. Бягай, бягай по алеята към морето. Спомни си миналата седмица в Бургас. Искам пак там, искам пак! Цялото й същество го викаше, а пред очите й се стелеше само морската шир в синьозелената си пустота и мъдрост.
Хайде да си играем! Брат й пак досаждаше с желанието си да играят. Въздъхна и каза – след малко, ей сега, подреди количките и ще дойда. Остави я, а навън беше вече съвсем тъмно. Дори очертанията на блоковете не личаха, светлините на прозорците блестяха самотно като разпръснати из хаоса звезди. Отиде до огледалото, за да се убеди, че косата й все още изглежда добре. Да, хубава беше. Косата, де. Очите й потрепнаха. В мрака на стаята искрата от неочакваната светкавица се отрази в кръглото огледало. Цялата изтръпна и запали голямата лампа.
Жълто. Ако искаш да видиш жираф, отиди в Африка. Там ги има в повече. Някой й го беше казал и тя винаги си представяше саваната, жарещото слънце и един жираф на смешни черни петна.
Хайде, хайде, подредих ги. Изпъшка. Никога ли нямаше да получи поне пет минути спокойствие? Попита го къде е бензиностанцията, а той беше забравил да я сложи. Взе една малка кибритена кутийка, оцветена в тревистозелено, и я постави изправена върху шарката на килима, която обозначаваше улицата. Сега нямаше връщане назад. Тя каза, че трябва да разпределят колите, и му възложи задачата.
Утихна. Не валеше ли вече? Чуваше само плисъка на автомобилните гуми, когато минаваха през локвите. И филма в съседната стая. Звучеше глупаво и я обзе безпокойствие. Долу някакви пак се бяха напили или може би бяха вечно пияни и до ушите й долиташе резкият им, странен смях. Викаха и тя се подразни.
Зелено. Моя е, не я пипай! Калинката пълзеше бързо по свежото листо, а момиченцето отчаяно се опитваше да я накара да се качи на ръката му. Градината и братовчедка й с късата рокличка на цветя.
Дъждът беше спрял и бученето на преминаващ ниско самолет нарушаваше тишината. Подухваше лек ветрец и тя искаше да усети хладината му по нагорещената си кожа, но се боеше да отвори прозореца. Брат й беше малък и боледуваше често. Майка й се страхуваше да не настине.
Беше ги разпределил. Дори се беше постарал да е справедливо. Две за него плюс кабриолета, две за нея плюс джипа. Напълно честно, нали? Той я погледна с надежда да бъде похвален. О, не, аз исках кабриолета, усмихна се тя. А брат й се намуси и не проговори в следващата половин минута, което й се стори като цяла вечност. Подът проскърца, когато тя се излегна до подредените колички.
Виолетово. Спомни си ги, бяха толкова красиви! Да, и бяха цъфнали. Никога вече не видя такива зюмбюли и никога не усети същия упойващ аромат на люляка, както през онази пролетна вечер. Защо не можеше да се върне там?
Бръм, бръм, иззвънтя гласчето му. Едната кола задмина другата, след това зави и спря до гардероба. Кабриолетът все още стоеше паркиран пред етажерката с книгите й. Реши да го включи в играта, защото й омръзна да движи в кръг двете таратайки на брат си. А той умираше от удоволствие, защото беше измислил къде да е автомивката. Под онова дървено столче, което баща им боядиса миналата зима. Каза на брат си, че ще се върне ей сега.
Отвори вратата и излезе на балкона. Вдъхна жадно мириса на дъжда и очите й потърсиха нещо познато в тъмнината. В далечината блещукаха светлините на къщите в подножието на планината, а Витоша никъде я нямаше. Как така през деня беше великан, а през нощта изчезваше? Тогава и дъгата трябваше да съществува. Нищо, че не може да я пипне – и въздухът не може да се пипне, но го има. Вятърът беше утихнал, но тя все пак почувства хлад и потрепери.
Розово. Ела, покажи се, къде си се скрила? Куклата лежеше на пода до нея с коса, вързана с шарена панделка. Тя беше приклекнала зад плетения стол и не искаше майка й да я намира точно сега.
Катастрофата беше неизбежна. Колата, управлявана от ръката й, сега летеше като стрела към джипа. Ей! На него му хареса, но отначало много се учуди от идеята на сестра си. После й хрумна нова. Нали колата трябваше да се поправи в автосервиз, та разшириха автомивката. Сложиха няколко молива за преграда и тя сама закара повредената кола дотам. Брат й вече подскачаше от радост. Не можа да не предизвика усмивка у нея и крайчетата на устните й заиграха дяволито. Освен всичко останало трябваше да се плати и застраховка. Какво е това? Той не знаеше, но тя не си направи труда да му обясни. Мисълта й се зарея някъде далеч и неспокойството се върна.
Оранжево. По-добре го изяж, защото ще свършат бързо. Облиза устните си, по които беше потекъл сокът от парчето портокал. Отхапа отново и притвори очи, за да се наслади на свежия и леко кисел вкус.
Вече се радваше, че не вали. Подтичвайки по коридора се върна брат й. Беше отишъл до тоалетната и сега искаше да продължат играта. Нямаше ли да вечерят най-после и да се свърши с това? Пое дълбоко въздух. Виж, колата е вече поправена. Той беше щастлив. Малко й трябваше, за да измисли нещо ново. Сега колата може да лети, разбираш ли? Дори по-високо от дъгата, каза тя. Засмя се, защото ококорените му и невярващи очи я забавляваха. Да. Ще стане, повтори тя.