Прозрачно

Човекът е лилавата престилка пак беше дошъл при нея. Чакаше в обградилата го тъмнина вратата на клетката да се отвори. Електронният брояч на стената отвън бавно отмери: четири, три, две, едно. Едва се чу пискливият звук, а той беше вече вътре.
Тя не се отмести, оттам, където беше седнала, можеше достатъчно удобно да го наблюдава и без да помръдва. В далечината отекна гръм, но никой от двамата не потрепна, сякаш бяха привикнали да го чуват. Нейните очи блестяха, но не от страх или гняв, а студено отразяваха ярката светлина на лампите. Отдавна вече появата на Лилавата престилка не предизвикваше страх у нея. Дори ядът беше изчезнал, а на негово място беше дошло безразличието. Имаше усещането, че то все по-плътно обвива душата й, въпреки че не го желаеше.
Лилавата престилка стоеше на входа и я изучаваше с безстрастен поглед. Косата и мустаците му имаха пепеливо-русоляв цвят, който вече започваше да клони към сребристо и напомняше мъгливото сияние на Луната в ясна нощ. За нея погледът му винаги си оставаше студен, независимо какво й говореше, но това нямаше никакво значение.
- Как се чувстваш?
- Как се чувствам? - повтори тя, впила очи в неговите, ако изобщо съществуваха такива зад очилата с тънки розови рамки. Нямаше особено желание да води разговор, най-малкото пък с него. Сега, когато имаше друг човек в клетката, тя не усещаше така осезателно самотата и липсата на свобода, въпреки това не правеше усилия да запази това чувство.
Той пристъпи напред.
- Как?
Стана й смешно и тъжно, и радостно, защото още можеше да чувства. Не тя беше отчаяната тук, а Лилавата престилка. Понеже го знаеше, тя се усещаше силна, но невинаги беше така. Понякога той беше по-силен и тя отново го знаеше, но не спираше да му се присмива вътрешно, така, както би се присмяла на целия свят. Когато той сядаше до нея, тогава те бяха равни.
Сега той пак пристъпи с тихи крачки, наведе се и стовари тялото си на земята. Значи щяха да са равни. Първоначално не заговори, а двамата само слушаха дишането си. Нейното беше по-бързо, неговото бавно и предпазливо, вдъхваше и после издишваше равномерно, пестеше всеки атом кислород.
- Не се ли чувстваш сама?
- Сега не.
- А кога?
- Когато те няма.
- Защо в такъв случай не ме викаш? Мога да идвам много по-често, знаеш.
- Не ме разбра. Нямам нужда. не съм самотна, сама съм - има разлика.
- Аз пък мисля, че си самотна, но никога няма да го признаеш.
- Така е, защото не съм. - Тя сви колене и ги обгърна с ръцете си. Лилавата престилка забеляза жеста на защита и побърза да я атакува.
- Ето, инатиш се като магаре на мост, не можеш да признаеш, че грешиш.
Не продължи, защото усмивката й се появи твърде уверено върху бялото й лице. Защитата й беше издържала, но не се възползва от случая да прибегне към контраатака. Прекалено интересно й беше какъв ще е следващият му ход, за да рискува да го победи толкова рано.
- Кажи, момиче, не искаш ли да се махнеш оттук? Щом пожелаеш, ще излезеш.
- Желая го.
- Не - рече той и поклати глава. - Ти не искаш да живееш, а искаш да умреш. Защо се е случило така с теб?
- Един Господ знае. Защото съм една на милиони.
- Мислиш ли? - засмя се той и люшна глава настрана. - Само в А13 има още сто двадесет и три клетки като твоята и всички са пълни. Ако вярваш, че си различна, грешиш. Лудостта не се мери на килограм, иначе наистина щеше да си в тежка категория, само че лудостта си е лудост. Всекиго хваща по различен начин, но сама по себе си е еднаква.
- Какво наричаш лудост?
- Това, което те кара да желаеш смъртта си. Това, което кара жената в съседната клетка да вярва, че се намира в джунгла. Това, което е накарало мъжа отляво на нея да убие детето си, а сега да твърди, че е отвлечено от извънземни.Забелязваш ли приликата? Като подобни фигури - не са еднакви, просто същите симптоми в различни проявления.
Тя поклати глава. Дали да му отговори? Или не? В крайна сметка не беше ли все тая? Или дори най-малката дума беше в състояние да промени всичко?
- Лудост е само дума. Вие сте я измислили, за да си обясните нещо, което не можете да разберете иначе. Всеки е луд и никой не е, защото и никой не може да докаже, че жената в клетката отдясно не се намира в джунгла. Нито пък, че детето на онзи човек не е отвлечено от извънземни.
- Напротив, във физическите измерения, които са ни познати, нито едното не е истина - каза с твърд глас Лилавата престилка.
- Какво са физическите измерения? Колко познаваме ние и колко - не, за да говорим за това, което е възможно?
- Значи отхвърляш работата, труда на толкова физици, астрономи, учени?
- Не, защо да го отхвърлям. Възхищавам им се.
- Ето, интересуваш се от Вселената и нейните тайни. В такъв случай, защо не отдадеш живота си на науката.
Отново и отново. Откъдето и да тръгнеха, винаги стигаха до тази точка. Ясно й беше, че това е целта му, че това искат от нея, и единственият й страх беше, че някога ще се поддаде. Но не сега.
- Не искам да живея, искам да умра. Познавам вече живота, той няма какво ново да ми предложи. А смъртта ми е непозната, но тя не ме плаши. От нея се страхуват хората, но не заради друга причина, а защото не знаят какво има отвъд. Дали има нещо. На мен ми е все едно.
- На родителите ти не им е. - Престилката размърда схванатите си крайници и впери очите си в нея. Познатата му атака, която вече я отегчаваше, за съжаление - не до смърт.
- Те също не са вечни и тяхната болка няма никакво значение за развитието или смисъла на Вселената.
- А за теб никакво значение ли няма?
- Има, но и това, че е така, пак няма значение. Безсмислено е. Или ако притежава някакъв смисъл, никой досега не го е открил.
- Как да се боря с теб, момиче?
- Трябва ли да се бориш?
- Ти трябва ли да се бориш - каза той, стана и я погледна за последен път - със себе си.
Излезе и я остави отново сама.
***
Успя да я накара да се замисли, но това не беше нищо ново: нямаше кой знае колко богат избор от занимания в клетката. За хиляден път всичко отново премина през съзнанието й. Първият път - куклата, тъмнината, ножицата на майка й в ръката и онова усеане, че вече не е тя, а някой друг. Чуваше всеки звук, долитащ през прозореца - хорски възгласи, лай, мяучене - толкова отчетливо, колкото никога дотогава. Не знаеше дали е чувство на тялото й, не вярваше, че беше. После просто забеляза ножиците и заигра с тях.
Вторият път - след болницата, след срещите с приличен брой мъже и жени с очила, които я караха да се отпусне на кожена кушетка и бяха винаги готови да я изслушат. Вторият път беше по-лесно. Цялата суматоха около нея я беше уплашила, нои успокоила.
Надсмиваше се над всичките им отчаяни опити да я запазят за себе си. Проклети егоисти! Но го наричаха любов, обич. Тя така и не разбираше този свят, не можеше да свикне с него. някога обичаше цветовете, рисуваше. Когато обаче наистина започна да вижда, те изчезнаха. Вместо тях се появи Нищо. Оприличаваше го на прозрачност. Хората бяха прозрачни, с палтата и шапките си, с намордниците и аквариумите, с парите, природата беше прозрачна, защото вече не й носеше утеха и защото вече беше част от цялото, а то беше Нищо. Прозрачността караше нещата да изчезват, те още бяха там, но не и смисълът им.
Веднъж каза на Лилавата престилка за прозрачността - от скука, а и искаше да провери реакцията му. Не й отговори, мълчаха известно време, накрая той каза:
- Утре ще говорим пак - още същия ден й донесоха бои и четки и тя рисува. Цветовете бяха изкуствени, миризмата им беше изкуствена. Бяха прозрачни.
Нарисува по спомен един орел, който беше гледала в зоопарка. В огромния му затвор, много по-голям от нейния сега, но тогава тя плака. Искаше да огъне решетките така, че всички птици от клетката да излетят, искаше да крещи от ярост, да убие всички и да почне отначало. Орелът излезе много хубав на листа и Престилката се зарадва - и може би имаше за какво. Докато рисуваше плака. Но беше вече отдавна така или иначе, а и тя беше наясно, че не може да избяга от емоциите си. Освен ако не станеше от само себе си.
Можеше да се престори. Те обаче веднага щяха да разберат, с техния всезнаещ компютър или, както го наричаха, Звяра. Защо не я оставяха сама да решава за себе си? Защо човек идваше на света, без да го е желал и да е бил подготвен за него, и си отиваше по същия нелеп начин? Не се чувстваше затворник в клетката, защото отдавна познаваше веригите, още преди да я доведат тук. Окована беше, веригите я държаха за живота й - за семейството, за страха, за тялото. Малко по малко беше успяла да се освободи от всичко, оставаше само първото. И те не й позволяваха да си го отнеме.
***
Сънят пак се повтаряше. Тя седеше в клетка, а един мъж й говореше. Стана от леглото, за да затвори прозореца. Беше студена сутрин. Боеше се от яснотата на студа, която обгръщаше цялата й мисъл и възприятия. След миг вече не помнеше съня, но страхът и съмнението бяха там, загнездили се бяха в съзнанието й, още скоро след като се събуди един ден и не можа да си спомни какво е вечеряла. Винаги знаеше какво е яла снощи. Този път й беше трудно да се сети дори с кого е вечеряла и къде се намира. Когато пита майка си, не й убягнаха смущението и уплахата й, преди да отговори:
- Нищо не вечеря, не беше гладна.
На нея не й беше достатъчно, но бързо се разсея, след като се срещна с приятелките си. Беше неделя и отидоха на кино. Чак като се разделяха, тя откри нещо странно в погледите им. Не чувстваше, че им е било наистина приятно. Страхуваха се.
Сега тя трябваше да се изкъпе, а после да закусва с родителите си, но тя го беше забравила. Облегната на прозореца, гледаше навън и зъзнеше. Усещаше всичко отчетливо, само не и себе си. Разтвори прозореца по-широко. Искаше да лети.