Метаморфозата

На Нино, 06.12.2008

Събуждайки се една топла пролетна сутрин, покривът на семейство Боневи осъзна, че всъщност вече не е покрив. Това прозрение го осени с подобаваща скорост, почти колкото скоростта на влака-стрела, преди машинистът да натисне спирачките в опит да спаси застаналия на релсите самоубиец. Тъй както опитът на благородния машинист е обречен, така и нашият герой - покривът - беше обречен на една нова и съвсем различна от предишната съдба.
Промяната, която се беше осъществила, беше видима. Много хора смятат, че предпоставка за зрението е наличието на очи, но тяхното разсъждение е грешно. За да виждаш, е нужно съвсем друго, но нека не превръщаме скромния разказ за необикновеното битие на един покрив в нещо съвършено далечно, в някакво псевдофилософстване, от което нашите почтени читатели с право биха се отвратили.
И така, покривът виждаше, че нещо не е на мястото си тази сутрин. Беше много прав, защото наистина имаше нещо, което не само че не беше на мястото си, ами и въобще не съществуваше вече, и това беше той. До това умозаключение той достигна бързо и донякъде болезнено. Обикновено нашият герой се будеше призори, заедно с изгряващото слънце. То беше негов добър приятел, защото за един керемиден покрив слънчевите лъчи са в буквалния смисъл манна небесна. Всяка сутрин те му напомняха, че е време да изостави нощния си сън и да посрещне новия ден. Дори когато валеше дъжд или сняг, дори когато облаци закриваха слънцето, покривът все пак успяваше да улови топлината му и тя го изваждаше от ленивото му състояние, връщайки го в света на светлината. Сега обаче той очевидно не се беше събудил със зората, защото можеше да почувства с цялото си, необикновено плоско и гладко на усет тяло, парещите лъчи пряко върху себе си.Този факт сам по себе си свидетелстваше за това, че неговият приятел се беше издигнал високо в небето и сега го огряваше от обедната си позиция.
Болезнени тръпки преминаваха по цялото му тяло. Какво ставаше с него? Не само че не се беше събудил навреме, което се случваше за първи път, ами и сега това ново чувство. Той изведнъж усети безкрайна омраза към слънцето, без да знае защо. Възможно ли беше то да му причиняваше нестихващата болка? То ли проникваше така дълбоко в него, достигайки дъното му (а то не беше особено дълбоко)? Сега той трябваше да се бори с милиони лъчи всяка секунда, за да ги отблъсне от себе си, отразявайки ги със сила, по-голяма от тяхната собствена.
Защото покривът се беше превърнал в огледало. То лежеше на пода с лице, обърнато към небето, което се виждаше съвсем свободно поради липсата на покрив. Странно как никой не беше забелязал този учудващ факт досега, но и на това се намираше лесно обяснение. В къщата живееха само двама старци, чиято внучка учеше в пансион. Тъкмо нейната стая се намираше на втория етаж, наред с няколко тавански помещения, където старците складираха туршиите и компотите, киселото зеле в бидона и сладката от сливи и ягоди. Иначе те обитаваха долния етаж, където си прекарваха дните монотонно и еднообразно, но спокойно.
Нашият герой, изоставен да се мъчи под парещите слънчеви лъчи, се чудеше кога ще се забележи липсата му. Дори и да искаше, той нямаше как да помръдне, и най-добре беше да впрегне цялата си воля и търпеливо да чака. И той зачака.
Никой от съседите не се обади на старците, никой не ги попита как е станало това. Хората заставаха, чудеха се известно време, после си тръгваха, без да оставят загадката да ги човърка твърде дълго. Имаха си своите грижи и неволи, които да ги занимават и които им се струваха далеч по-важни от внезапното изчезване на покрива на една къща, която на всичкото отгоре не беше тяхната, и чиито стопани считаха за двама напълно превъртели старци. Наистина, Боневи бяха по-саможиви, отколкото порядъчността позволяваше, и това водеше всички останали до убеждението, че те са полудели през годините, прекарани в изолация.
Всъщност, те бяха двама изключително умни човека, което се доказва от реакцията им, когато се сблъскаха с факта, че къщата им няма покрив. За десерт на обяд те обичаха да си похапват конфитюр от ягоди или малини. Днес баба Бонева установи, че бурканчето, което беше извадила преди две седмици от запасите, беше вече празно, затова се качи да вземе ново. Противно на очакванията, тя не изпищя при вида на втория етаж, както биха направили редица съвременни героини. Старицата беше натрупала достатъчно опит, за да знае, че което беше така, можеше да бъде и иначе, и в това не трябваше да се търси нищо странно. Разбира се, тя се учуди доста, дотолкова, че преди да огледа мястото, слезе обратно по стълбите и повика дядото.
Нашият герой години наред беше служил като покрив на къщата. Затова сегашното му безпомощно положение го караше да се чувства неудобно, даже да се срамува. Съгласете се, че разликата между това да си покрив и това да си огледало е от земята до небето. От небето до земята, ако трябва да бъдем точни, което си е важна част от общоприетите добродетели. Всеки самоуважаващ се покрив е горд и непоклатим и приема за своя мисия да закриля обитателите на своята къща. В дадената ситуация такива отношения бяха, меко казано, трудно съхраними. Да си го кажем направо - те бяха невъзможни.
Болката от разочарованието на нашия герой му попречи да забележи, че слънцето вече не свети право в него. Отчаянието му беше голямо, но той не губеше надежда. Същевременно започва да свиква с новото си тяло, макар и все още да се чувстваше по-безпомощен, отколкото би му се искало.
Двамата старци не реагираха бурно на промяната, те бяха мъдри и малко неща на този свят бяха в състояние да ги учудят. Вместо да размишляват дълго върху въпроса откъде накъде точно на тях би се случила подобна небивалица, те приеха положението прагматически и се заеха да пренасят любимите си вещи и мебели на долния етаж. След като свършиха с преместването на цялата партида "Малини" и "Сливи", те влязоха в стаята на внучката си. Ето в този момент те вече се учудиха. При вида на огледалото, лежащо на пода, техните очи се разшириха в ужас, старицата стисна здраво ръката на мъжа си и отстъпи крачка назад. Да, лесно беше да разбереш липсата на каквото и да било. Никой не се учудваше от това, защото всеки искаше повече, а когато всеки иска повече, на него все повече му липсва. Затова и една липса беше нещо всекидневно и разбираемо, за разлика от един излишък.
- Ние нямаме огледало - рече бабата, която преди време беше настояла да махнат всички огледала в къщата в пристъп на суеверие.
- То не е наше - потвърди дядото. И двамата бяха порядъчно стъписани, но първа се опомни бабата. Тя заяви, че не може нещо просто ей така да ти падне от небето и да го изхвърлиш. Такива неща били предзнаменования, затова трябвало да помислят къде да сложат огледалото. Дядото, който никога е беше страдал от суеверие, по начало нямаше нищо против огледалата, а и нямаше желание за спор, веднага се съгласи.
На другия ден, наред с по-леките и малки мебели от втория етаж, те свалиха и огледалото. Всички сладка, конфитюри, туршии - въобще, цялата зимнина, която им беше останала, те преместиха в малката всекидневна в дъното на коридора. Срещу вратата й окачиха огледалото. Там то не страдаше от прекомерната светлина, защото в този коридор винаги цареше полумрак. Огледалата никога не спят, освен ако не са покрити с нещо, така че да се запречи зрението им. Нашият герой се отегчаваше до крайност в новото си положение - старците рядко минаваха оттам, а когато това се случваше, избягваха да го поглеждат. То започна бавно да се покрива с прах и мръсотия в своето желание да изпадне в дълбок и сладък сън. Понякога нощем то си спомняше предишния си живот, как сутрин се радваше на слънцето, как веднъж го поправяха, защото керемидите бяха остарели, как вечер заспиваше спокойно. То се чудеше как двамата старци живееха сега без покрив и споменът за дъждовете, от които то ги беше предпазило, го обземаше. Часовете се нижеха в своята безкрайност, а огледалото усещаше, че все повече се приближава към мечтаното летаргично състояние. Прашинките нежно галеха гладката му повърхност, а то приветстваше всяка от тях.
Наред с това в него се зараждаше и едно ново, непознато досега чувство. То копнееше да зърне отново внучката на Боневи. Когато беше покрив, неговото отношение към момичето беше съвсем закрилническо, то я виждаше всеки ден, още когато тя беше дете и играеше с кукли, и щастие го обземаше при мисълта, че я защитаваше от природните стихии. Сега споменът за нейното лице не го оставяше на мира. Ако можеше да заспи, огледалото щеше да я сънува, но тъй като не можеше, то прекарваше дълги часове в блянове за блажения миг, когато щеше да я види. Болка го разкъсваше, че мечтата му е тъй далечна, затова то още по-настървено броеше прашинките и чакаше те да го покрият напълно, за да забрави.
Минаха няколко месеца, през които старците все по-рядко влизаха във всекидневната. от една страна, пролетта беше в разгара си и зимнините отстъпваха място на пресните плодове и зеленчуци, а от друга, те все повече усещаха в тях да се надига страхът. Преди не обръщаха внимание на това, че са остарели. приемайки, че ще живеят вечно, те не обичаха да виждат доказателства за обратното около себе си. Когато минаваха покрай огледалото обаче, това беше неизбежно. Веднъж старицата спря за по-дълго от обикновено с гръб към вратата на всекидневната, постоя така вцепенена, сетне пооправи престилката си и потърка ръцете си една в друга. Дори да ги намажеше с крем хиляди пъти, те пак щяха да останат сухи и набръчкани. Тя бързо се върна в кухнята и се зае да подрежда чашите и чинийките за чай, първо според цвета, после според големината. Цял ден подрежда и прережда, сготви различни ястия за обед и вечеря, почисти основно банята, качи се и на втория етаж да вкара ред там и да смекчи щетите, нанесени от дъждовете и вятъра. Вечерта, щом легна до стареца, в главата й се върна огледалото. Не се въртя дълго, преди да заспи, затова пък заспа с топка в гърдите.
Слънцето навън грееше все по-ярко, децата излизаха с колелата си все по-често и виковете им достигаха до нашия герой. Той обаче не ги чуваше, защото най-после беше заспал своя сладък сън. Мръсотията го беше покрила изцяло и той се отдаде на чаканата дрямка, която му позволяваше да вижда момичето, без да осъзнава, че това е само сън. Но една сутрин, сън или не, дойде краят и на това. Баба Бонева с бавни стъпки се приближи до него с кофа и парцал в ръка. Тя внимателно почисти праха от огледалото, излъска го и го накара да заблести. Колкото и да беше суеверна, тя също беше и добра домакиня, а сега най-после някой друг освен старците щеше да прекрачи прага на къщата, защото лятото беше почти дошло.
Бабата и дядото често споменаваха внучката си в разговорите си през деня през деня - искаха да подготвят всичко преди идването й. те не усещаха колко бяха залиняли, отслабнали, бяха се съсухрили съвсем и сякаш очакваха не внучката си, а друга гостенка. Годините им бяха вече много, но не те тежаха така на гърбовете им. И двамата се бяха изпълнили отвътре с невидими тръни, които все повече растяха и не ги оставяха на мира. Все по-често се въртяха в леглото нощем, без да могат да отхвърлят болката от бодлите в себе си. така и не споделиха с един друг какво ги мъчи, всеки забелязваше промяната в другия, но не и в себе си.
В това настроение дойде денят, който огледалото дълго беше очаквало. Това не се случи много след като старицата го беше почистила, затова то виждаше всичко около себе си. Вълнение беще обзело цялата му гладка повърхност, то напълно беше забравило, че някога е било покрив, и единствената мисъл в него беше тази за лицето на девойката.
Когато едно огледало се пръсне в момента, в който застанете пред него, бихте си помислили, че това е лоша поличба. Счупеното огледало така и така попада в списъка на онези ужасни неща, от които човек трябва да се пази. Може би това произлиза от големия брой идиоти, порязали се на хилядите парченца стъкло и решили да си отмъстят по подобен начин, който обаче изглежда твърде подъл дори и за познавачите на човешкия характер.
Откъде можеше да предположи момичето, че пръсналото се огледало беше умряло от щастие?