2012

Ебаси (така не съм се разчувствала от месеци)
Любов? Любовта е преходна.
Дори когато още те боли
след една година, откакто са ти
казали, че се появява нова Дани,
и когато някой просто е заел мястото ти,
ами това означава, че твоето не е било там
но трябва още да търсиш своето
или пък не искаш да го намериш
кой знае, отговорът??
Очакваш ли някой друг да ти го даде??
Всеки иска да бъде обичан, толкова е просто:
но това е само лъжа.
Всеки иска просто да обича, безвъзмездно,
и това е лъжа.
Искам да обичам и да бъда обичана
толкова ли е сложно?
И как да прескоча човешката си бариера,
че искам да целувам един, а друг - не,
че един ми е скучен, а друг - интересен?
Искам да обичам, да
но не някого, който ще ме забрави след година.
Много ми е малко слънцето това лято
и затова плача (рано сутрин).


Тревата расте, като я поливаш с вода
Злобата на другия расте от сълзите ти.
Затова му дай само усмивка
от добрто ще порасне добро.
А ако не - то тогава е все едно,
поне в теб ще порасне доброто.


С нощния автобус ли се прибираш?!
Защо не помолиш някой да те закара?
Ще ми се да питам:
А ти видя ли небето тази нощ?
Светлолилаво е, вали сняг.
Бели ледени точки във въздуха
се топят върху лицето ми.
Но не питам - няма нужда всеки
да знае, че съм просто поредната
мечтателка.

Недей

Недей

да ме мамиш със спомени,
без дори да говориш.

Има ли обещания забравени,
дали можеш вината си да обориш?

Може би питам, а може би знам.
Дъхът на старите дни
за миг цяла ме покри.
Дори не бих искала да оставаш сам.

март 2008

Метаморфозата

На Нино, 06.12.2008

Събуждайки се една топла пролетна сутрин, покривът на семейство Боневи осъзна, че всъщност вече не е покрив. Това прозрение го осени с подобаваща скорост, почти колкото скоростта на влака-стрела, преди машинистът да натисне спирачките в опит да спаси застаналия на релсите самоубиец. Тъй както опитът на благородния машинист е обречен, така и нашият герой - покривът - беше обречен на една нова и съвсем различна от предишната съдба.
Промяната, която се беше осъществила, беше видима. Много хора смятат, че предпоставка за зрението е наличието на очи, но тяхното разсъждение е грешно. За да виждаш, е нужно съвсем друго, но нека не превръщаме скромния разказ за необикновеното битие на един покрив в нещо съвършено далечно, в някакво псевдофилософстване, от което нашите почтени читатели с право биха се отвратили.
И така, покривът виждаше, че нещо не е на мястото си тази сутрин. Беше много прав, защото наистина имаше нещо, което не само че не беше на мястото си, ами и въобще не съществуваше вече, и това беше той. До това умозаключение той достигна бързо и донякъде болезнено. Обикновено нашият герой се будеше призори, заедно с изгряващото слънце. То беше негов добър приятел, защото за един керемиден покрив слънчевите лъчи са в буквалния смисъл манна небесна. Всяка сутрин те му напомняха, че е време да изостави нощния си сън и да посрещне новия ден. Дори когато валеше дъжд или сняг, дори когато облаци закриваха слънцето, покривът все пак успяваше да улови топлината му и тя го изваждаше от ленивото му състояние, връщайки го в света на светлината. Сега обаче той очевидно не се беше събудил със зората, защото можеше да почувства с цялото си, необикновено плоско и гладко на усет тяло, парещите лъчи пряко върху себе си.Този факт сам по себе си свидетелстваше за това, че неговият приятел се беше издигнал високо в небето и сега го огряваше от обедната си позиция.
Болезнени тръпки преминаваха по цялото му тяло. Какво ставаше с него? Не само че не се беше събудил навреме, което се случваше за първи път, ами и сега това ново чувство. Той изведнъж усети безкрайна омраза към слънцето, без да знае защо. Възможно ли беше то да му причиняваше нестихващата болка? То ли проникваше така дълбоко в него, достигайки дъното му (а то не беше особено дълбоко)? Сега той трябваше да се бори с милиони лъчи всяка секунда, за да ги отблъсне от себе си, отразявайки ги със сила, по-голяма от тяхната собствена.
Защото покривът се беше превърнал в огледало. То лежеше на пода с лице, обърнато към небето, което се виждаше съвсем свободно поради липсата на покрив. Странно как никой не беше забелязал този учудващ факт досега, но и на това се намираше лесно обяснение. В къщата живееха само двама старци, чиято внучка учеше в пансион. Тъкмо нейната стая се намираше на втория етаж, наред с няколко тавански помещения, където старците складираха туршиите и компотите, киселото зеле в бидона и сладката от сливи и ягоди. Иначе те обитаваха долния етаж, където си прекарваха дните монотонно и еднообразно, но спокойно.
Нашият герой, изоставен да се мъчи под парещите слънчеви лъчи, се чудеше кога ще се забележи липсата му. Дори и да искаше, той нямаше как да помръдне, и най-добре беше да впрегне цялата си воля и търпеливо да чака. И той зачака.
Никой от съседите не се обади на старците, никой не ги попита как е станало това. Хората заставаха, чудеха се известно време, после си тръгваха, без да оставят загадката да ги човърка твърде дълго. Имаха си своите грижи и неволи, които да ги занимават и които им се струваха далеч по-важни от внезапното изчезване на покрива на една къща, която на всичкото отгоре не беше тяхната, и чиито стопани считаха за двама напълно превъртели старци. Наистина, Боневи бяха по-саможиви, отколкото порядъчността позволяваше, и това водеше всички останали до убеждението, че те са полудели през годините, прекарани в изолация.
Всъщност, те бяха двама изключително умни човека, което се доказва от реакцията им, когато се сблъскаха с факта, че къщата им няма покрив. За десерт на обяд те обичаха да си похапват конфитюр от ягоди или малини. Днес баба Бонева установи, че бурканчето, което беше извадила преди две седмици от запасите, беше вече празно, затова се качи да вземе ново. Противно на очакванията, тя не изпищя при вида на втория етаж, както биха направили редица съвременни героини. Старицата беше натрупала достатъчно опит, за да знае, че което беше така, можеше да бъде и иначе, и в това не трябваше да се търси нищо странно. Разбира се, тя се учуди доста, дотолкова, че преди да огледа мястото, слезе обратно по стълбите и повика дядото.
Нашият герой години наред беше служил като покрив на къщата. Затова сегашното му безпомощно положение го караше да се чувства неудобно, даже да се срамува. Съгласете се, че разликата между това да си покрив и това да си огледало е от земята до небето. От небето до земята, ако трябва да бъдем точни, което си е важна част от общоприетите добродетели. Всеки самоуважаващ се покрив е горд и непоклатим и приема за своя мисия да закриля обитателите на своята къща. В дадената ситуация такива отношения бяха, меко казано, трудно съхраними. Да си го кажем направо - те бяха невъзможни.
Болката от разочарованието на нашия герой му попречи да забележи, че слънцето вече не свети право в него. Отчаянието му беше голямо, но той не губеше надежда. Същевременно започва да свиква с новото си тяло, макар и все още да се чувстваше по-безпомощен, отколкото би му се искало.
Двамата старци не реагираха бурно на промяната, те бяха мъдри и малко неща на този свят бяха в състояние да ги учудят. Вместо да размишляват дълго върху въпроса откъде накъде точно на тях би се случила подобна небивалица, те приеха положението прагматически и се заеха да пренасят любимите си вещи и мебели на долния етаж. След като свършиха с преместването на цялата партида "Малини" и "Сливи", те влязоха в стаята на внучката си. Ето в този момент те вече се учудиха. При вида на огледалото, лежащо на пода, техните очи се разшириха в ужас, старицата стисна здраво ръката на мъжа си и отстъпи крачка назад. Да, лесно беше да разбереш липсата на каквото и да било. Никой не се учудваше от това, защото всеки искаше повече, а когато всеки иска повече, на него все повече му липсва. Затова и една липса беше нещо всекидневно и разбираемо, за разлика от един излишък.
- Ние нямаме огледало - рече бабата, която преди време беше настояла да махнат всички огледала в къщата в пристъп на суеверие.
- То не е наше - потвърди дядото. И двамата бяха порядъчно стъписани, но първа се опомни бабата. Тя заяви, че не може нещо просто ей така да ти падне от небето и да го изхвърлиш. Такива неща били предзнаменования, затова трябвало да помислят къде да сложат огледалото. Дядото, който никога е беше страдал от суеверие, по начало нямаше нищо против огледалата, а и нямаше желание за спор, веднага се съгласи.
На другия ден, наред с по-леките и малки мебели от втория етаж, те свалиха и огледалото. Всички сладка, конфитюри, туршии - въобще, цялата зимнина, която им беше останала, те преместиха в малката всекидневна в дъното на коридора. Срещу вратата й окачиха огледалото. Там то не страдаше от прекомерната светлина, защото в този коридор винаги цареше полумрак. Огледалата никога не спят, освен ако не са покрити с нещо, така че да се запречи зрението им. Нашият герой се отегчаваше до крайност в новото си положение - старците рядко минаваха оттам, а когато това се случваше, избягваха да го поглеждат. То започна бавно да се покрива с прах и мръсотия в своето желание да изпадне в дълбок и сладък сън. Понякога нощем то си спомняше предишния си живот, как сутрин се радваше на слънцето, как веднъж го поправяха, защото керемидите бяха остарели, как вечер заспиваше спокойно. То се чудеше как двамата старци живееха сега без покрив и споменът за дъждовете, от които то ги беше предпазило, го обземаше. Часовете се нижеха в своята безкрайност, а огледалото усещаше, че все повече се приближава към мечтаното летаргично състояние. Прашинките нежно галеха гладката му повърхност, а то приветстваше всяка от тях.
Наред с това в него се зараждаше и едно ново, непознато досега чувство. То копнееше да зърне отново внучката на Боневи. Когато беше покрив, неговото отношение към момичето беше съвсем закрилническо, то я виждаше всеки ден, още когато тя беше дете и играеше с кукли, и щастие го обземаше при мисълта, че я защитаваше от природните стихии. Сега споменът за нейното лице не го оставяше на мира. Ако можеше да заспи, огледалото щеше да я сънува, но тъй като не можеше, то прекарваше дълги часове в блянове за блажения миг, когато щеше да я види. Болка го разкъсваше, че мечтата му е тъй далечна, затова то още по-настървено броеше прашинките и чакаше те да го покрият напълно, за да забрави.
Минаха няколко месеца, през които старците все по-рядко влизаха във всекидневната. от една страна, пролетта беше в разгара си и зимнините отстъпваха място на пресните плодове и зеленчуци, а от друга, те все повече усещаха в тях да се надига страхът. Преди не обръщаха внимание на това, че са остарели. приемайки, че ще живеят вечно, те не обичаха да виждат доказателства за обратното около себе си. Когато минаваха покрай огледалото обаче, това беше неизбежно. Веднъж старицата спря за по-дълго от обикновено с гръб към вратата на всекидневната, постоя така вцепенена, сетне пооправи престилката си и потърка ръцете си една в друга. Дори да ги намажеше с крем хиляди пъти, те пак щяха да останат сухи и набръчкани. Тя бързо се върна в кухнята и се зае да подрежда чашите и чинийките за чай, първо според цвета, после според големината. Цял ден подрежда и прережда, сготви различни ястия за обед и вечеря, почисти основно банята, качи се и на втория етаж да вкара ред там и да смекчи щетите, нанесени от дъждовете и вятъра. Вечерта, щом легна до стареца, в главата й се върна огледалото. Не се въртя дълго, преди да заспи, затова пък заспа с топка в гърдите.
Слънцето навън грееше все по-ярко, децата излизаха с колелата си все по-често и виковете им достигаха до нашия герой. Той обаче не ги чуваше, защото най-после беше заспал своя сладък сън. Мръсотията го беше покрила изцяло и той се отдаде на чаканата дрямка, която му позволяваше да вижда момичето, без да осъзнава, че това е само сън. Но една сутрин, сън или не, дойде краят и на това. Баба Бонева с бавни стъпки се приближи до него с кофа и парцал в ръка. Тя внимателно почисти праха от огледалото, излъска го и го накара да заблести. Колкото и да беше суеверна, тя също беше и добра домакиня, а сега най-после някой друг освен старците щеше да прекрачи прага на къщата, защото лятото беше почти дошло.
Бабата и дядото често споменаваха внучката си в разговорите си през деня през деня - искаха да подготвят всичко преди идването й. те не усещаха колко бяха залиняли, отслабнали, бяха се съсухрили съвсем и сякаш очакваха не внучката си, а друга гостенка. Годините им бяха вече много, но не те тежаха така на гърбовете им. И двамата се бяха изпълнили отвътре с невидими тръни, които все повече растяха и не ги оставяха на мира. Все по-често се въртяха в леглото нощем, без да могат да отхвърлят болката от бодлите в себе си. така и не споделиха с един друг какво ги мъчи, всеки забелязваше промяната в другия, но не и в себе си.
В това настроение дойде денят, който огледалото дълго беше очаквало. Това не се случи много след като старицата го беше почистила, затова то виждаше всичко около себе си. Вълнение беще обзело цялата му гладка повърхност, то напълно беше забравило, че някога е било покрив, и единствената мисъл в него беше тази за лицето на девойката.
Когато едно огледало се пръсне в момента, в който застанете пред него, бихте си помислили, че това е лоша поличба. Счупеното огледало така и така попада в списъка на онези ужасни неща, от които човек трябва да се пази. Може би това произлиза от големия брой идиоти, порязали се на хилядите парченца стъкло и решили да си отмъстят по подобен начин, който обаче изглежда твърде подъл дори и за познавачите на човешкия характер.
Откъде можеше да предположи момичето, че пръсналото се огледало беше умряло от щастие?

A Song in Black

As I die again I am born in light -
A soul dissonant and manifold,
I build in the day, restless and bold,
I destroy merciless in the night.

If I summon days of humble and light,
Thunders burst upon dark surge,
And if I seek storm by my side,
Every wail, every moan submerge.

I yearn for a firestream dawn,
However blinding its rays may be,
In spring autumnly I wither and yawn,
In autumn blooming come see me.

In the infinity of the dispassionate time today
Is a life unlived silently fading away,
For a haven my tears are dying,
While across a desert so great flying.

Прозрачно

Човекът е лилавата престилка пак беше дошъл при нея. Чакаше в обградилата го тъмнина вратата на клетката да се отвори. Електронният брояч на стената отвън бавно отмери: четири, три, две, едно. Едва се чу пискливият звук, а той беше вече вътре.
Тя не се отмести, оттам, където беше седнала, можеше достатъчно удобно да го наблюдава и без да помръдва. В далечината отекна гръм, но никой от двамата не потрепна, сякаш бяха привикнали да го чуват. Нейните очи блестяха, но не от страх или гняв, а студено отразяваха ярката светлина на лампите. Отдавна вече появата на Лилавата престилка не предизвикваше страх у нея. Дори ядът беше изчезнал, а на негово място беше дошло безразличието. Имаше усещането, че то все по-плътно обвива душата й, въпреки че не го желаеше.
Лилавата престилка стоеше на входа и я изучаваше с безстрастен поглед. Косата и мустаците му имаха пепеливо-русоляв цвят, който вече започваше да клони към сребристо и напомняше мъгливото сияние на Луната в ясна нощ. За нея погледът му винаги си оставаше студен, независимо какво й говореше, но това нямаше никакво значение.
- Как се чувстваш?
- Как се чувствам? - повтори тя, впила очи в неговите, ако изобщо съществуваха такива зад очилата с тънки розови рамки. Нямаше особено желание да води разговор, най-малкото пък с него. Сега, когато имаше друг човек в клетката, тя не усещаше така осезателно самотата и липсата на свобода, въпреки това не правеше усилия да запази това чувство.
Той пристъпи напред.
- Как?
Стана й смешно и тъжно, и радостно, защото още можеше да чувства. Не тя беше отчаяната тук, а Лилавата престилка. Понеже го знаеше, тя се усещаше силна, но невинаги беше така. Понякога той беше по-силен и тя отново го знаеше, но не спираше да му се присмива вътрешно, така, както би се присмяла на целия свят. Когато той сядаше до нея, тогава те бяха равни.
Сега той пак пристъпи с тихи крачки, наведе се и стовари тялото си на земята. Значи щяха да са равни. Първоначално не заговори, а двамата само слушаха дишането си. Нейното беше по-бързо, неговото бавно и предпазливо, вдъхваше и после издишваше равномерно, пестеше всеки атом кислород.
- Не се ли чувстваш сама?
- Сега не.
- А кога?
- Когато те няма.
- Защо в такъв случай не ме викаш? Мога да идвам много по-често, знаеш.
- Не ме разбра. Нямам нужда. не съм самотна, сама съм - има разлика.
- Аз пък мисля, че си самотна, но никога няма да го признаеш.
- Така е, защото не съм. - Тя сви колене и ги обгърна с ръцете си. Лилавата престилка забеляза жеста на защита и побърза да я атакува.
- Ето, инатиш се като магаре на мост, не можеш да признаеш, че грешиш.
Не продължи, защото усмивката й се появи твърде уверено върху бялото й лице. Защитата й беше издържала, но не се възползва от случая да прибегне към контраатака. Прекалено интересно й беше какъв ще е следващият му ход, за да рискува да го победи толкова рано.
- Кажи, момиче, не искаш ли да се махнеш оттук? Щом пожелаеш, ще излезеш.
- Желая го.
- Не - рече той и поклати глава. - Ти не искаш да живееш, а искаш да умреш. Защо се е случило така с теб?
- Един Господ знае. Защото съм една на милиони.
- Мислиш ли? - засмя се той и люшна глава настрана. - Само в А13 има още сто двадесет и три клетки като твоята и всички са пълни. Ако вярваш, че си различна, грешиш. Лудостта не се мери на килограм, иначе наистина щеше да си в тежка категория, само че лудостта си е лудост. Всекиго хваща по различен начин, но сама по себе си е еднаква.
- Какво наричаш лудост?
- Това, което те кара да желаеш смъртта си. Това, което кара жената в съседната клетка да вярва, че се намира в джунгла. Това, което е накарало мъжа отляво на нея да убие детето си, а сега да твърди, че е отвлечено от извънземни.Забелязваш ли приликата? Като подобни фигури - не са еднакви, просто същите симптоми в различни проявления.
Тя поклати глава. Дали да му отговори? Или не? В крайна сметка не беше ли все тая? Или дори най-малката дума беше в състояние да промени всичко?
- Лудост е само дума. Вие сте я измислили, за да си обясните нещо, което не можете да разберете иначе. Всеки е луд и никой не е, защото и никой не може да докаже, че жената в клетката отдясно не се намира в джунгла. Нито пък, че детето на онзи човек не е отвлечено от извънземни.
- Напротив, във физическите измерения, които са ни познати, нито едното не е истина - каза с твърд глас Лилавата престилка.
- Какво са физическите измерения? Колко познаваме ние и колко - не, за да говорим за това, което е възможно?
- Значи отхвърляш работата, труда на толкова физици, астрономи, учени?
- Не, защо да го отхвърлям. Възхищавам им се.
- Ето, интересуваш се от Вселената и нейните тайни. В такъв случай, защо не отдадеш живота си на науката.
Отново и отново. Откъдето и да тръгнеха, винаги стигаха до тази точка. Ясно й беше, че това е целта му, че това искат от нея, и единственият й страх беше, че някога ще се поддаде. Но не сега.
- Не искам да живея, искам да умра. Познавам вече живота, той няма какво ново да ми предложи. А смъртта ми е непозната, но тя не ме плаши. От нея се страхуват хората, но не заради друга причина, а защото не знаят какво има отвъд. Дали има нещо. На мен ми е все едно.
- На родителите ти не им е. - Престилката размърда схванатите си крайници и впери очите си в нея. Познатата му атака, която вече я отегчаваше, за съжаление - не до смърт.
- Те също не са вечни и тяхната болка няма никакво значение за развитието или смисъла на Вселената.
- А за теб никакво значение ли няма?
- Има, но и това, че е така, пак няма значение. Безсмислено е. Или ако притежава някакъв смисъл, никой досега не го е открил.
- Как да се боря с теб, момиче?
- Трябва ли да се бориш?
- Ти трябва ли да се бориш - каза той, стана и я погледна за последен път - със себе си.
Излезе и я остави отново сама.
***
Успя да я накара да се замисли, но това не беше нищо ново: нямаше кой знае колко богат избор от занимания в клетката. За хиляден път всичко отново премина през съзнанието й. Първият път - куклата, тъмнината, ножицата на майка й в ръката и онова усеане, че вече не е тя, а някой друг. Чуваше всеки звук, долитащ през прозореца - хорски възгласи, лай, мяучене - толкова отчетливо, колкото никога дотогава. Не знаеше дали е чувство на тялото й, не вярваше, че беше. После просто забеляза ножиците и заигра с тях.
Вторият път - след болницата, след срещите с приличен брой мъже и жени с очила, които я караха да се отпусне на кожена кушетка и бяха винаги готови да я изслушат. Вторият път беше по-лесно. Цялата суматоха около нея я беше уплашила, нои успокоила.
Надсмиваше се над всичките им отчаяни опити да я запазят за себе си. Проклети егоисти! Но го наричаха любов, обич. Тя така и не разбираше този свят, не можеше да свикне с него. някога обичаше цветовете, рисуваше. Когато обаче наистина започна да вижда, те изчезнаха. Вместо тях се появи Нищо. Оприличаваше го на прозрачност. Хората бяха прозрачни, с палтата и шапките си, с намордниците и аквариумите, с парите, природата беше прозрачна, защото вече не й носеше утеха и защото вече беше част от цялото, а то беше Нищо. Прозрачността караше нещата да изчезват, те още бяха там, но не и смисълът им.
Веднъж каза на Лилавата престилка за прозрачността - от скука, а и искаше да провери реакцията му. Не й отговори, мълчаха известно време, накрая той каза:
- Утре ще говорим пак - още същия ден й донесоха бои и четки и тя рисува. Цветовете бяха изкуствени, миризмата им беше изкуствена. Бяха прозрачни.
Нарисува по спомен един орел, който беше гледала в зоопарка. В огромния му затвор, много по-голям от нейния сега, но тогава тя плака. Искаше да огъне решетките така, че всички птици от клетката да излетят, искаше да крещи от ярост, да убие всички и да почне отначало. Орелът излезе много хубав на листа и Престилката се зарадва - и може би имаше за какво. Докато рисуваше плака. Но беше вече отдавна така или иначе, а и тя беше наясно, че не може да избяга от емоциите си. Освен ако не станеше от само себе си.
Можеше да се престори. Те обаче веднага щяха да разберат, с техния всезнаещ компютър или, както го наричаха, Звяра. Защо не я оставяха сама да решава за себе си? Защо човек идваше на света, без да го е желал и да е бил подготвен за него, и си отиваше по същия нелеп начин? Не се чувстваше затворник в клетката, защото отдавна познаваше веригите, още преди да я доведат тук. Окована беше, веригите я държаха за живота й - за семейството, за страха, за тялото. Малко по малко беше успяла да се освободи от всичко, оставаше само първото. И те не й позволяваха да си го отнеме.
***
Сънят пак се повтаряше. Тя седеше в клетка, а един мъж й говореше. Стана от леглото, за да затвори прозореца. Беше студена сутрин. Боеше се от яснотата на студа, която обгръщаше цялата й мисъл и възприятия. След миг вече не помнеше съня, но страхът и съмнението бяха там, загнездили се бяха в съзнанието й, още скоро след като се събуди един ден и не можа да си спомни какво е вечеряла. Винаги знаеше какво е яла снощи. Този път й беше трудно да се сети дори с кого е вечеряла и къде се намира. Когато пита майка си, не й убягнаха смущението и уплахата й, преди да отговори:
- Нищо не вечеря, не беше гладна.
На нея не й беше достатъчно, но бързо се разсея, след като се срещна с приятелките си. Беше неделя и отидоха на кино. Чак като се разделяха, тя откри нещо странно в погледите им. Не чувстваше, че им е било наистина приятно. Страхуваха се.
Сега тя трябваше да се изкъпе, а после да закусва с родителите си, но тя го беше забравила. Облегната на прозореца, гледаше навън и зъзнеше. Усещаше всичко отчетливо, само не и себе си. Разтвори прозореца по-широко. Искаше да лети.

Искам да напиша стихотворение,
но не знам как да започна.
Исках да бъде посвещение,
но не знам кой го заслужава.
По есенните улици прегръщам
тъгата и вятърът плаче с мен,
усещам как се връщам
към някой вече минал ден.
Да, и се чудя как да го напиша,
за да ти хареса.
Когато сърцето ми отново диша,
ще има смисъл.

Кога?

Няма път за ада

Не се събуждаш вече сам,
не сънуваш вече кръв и зверове.
Не се събуждаш никак, няма страхове,
няма в сънищата плам.

Може би ще търсиш дълго път
към миналото и към старите неща,
към цветя с бодли и към вековен дъб
и към сребърна луна в нощта.

Може би ще се откажеш,
потънал в дълбините на тъмата
и нервен паяка ще чуеш,
паяжина шие по стената.